Едно такова лятно залезно ми е.. абе, не е зле :)

 

Време разделно

Моренце, ама от брега..

За изкуството да летиш и още нещо..

За странните пътища по които живота лъкатуши.

Сутрин на гладно

Сутрин рано симбиоза,

обзема ме тоалетна проза.

Може да съм малко аз циничен,

ама такъв е инстинкта ми първичен.

Кафе с корема за ръка,

правят сутрин чудеса.

Приканват те да си поседнеш,

мислите в главата да погледнеш.

Сънищата ти от вечерта,

да усмислиш и праснеш им черта.

Да си помогнеш сам на себе си дори

като се вслушаш във душата си нали?

Ала въпросът ми остава риторичен,

в тоя стил за мен така типичен.

Логиката с размума хвърчи,

и останал съм пак без очи.

Сляп лишен от сетива,

продължавам в тая тъмнина,

опипвайки скалата и лесът,

крачейки страхливо по ръбът.

Не зная още колко има,

сигурно година и ще мина.

Нали надеждата си е във мен

и помага ден за ден.

Впрочем все тая колко има

пътя е невидим но го има,

и колкото и да е голяма таз скала

аз се моля в слепотата да докосна пак твоята снага.

Да си върна пак очите

да ни станат светли дните.

Да прекрачим тая дупка темна

дето не искам никога повече да я погледна.