North me..

Посоки

Посоки

Там нейде на север,

далече в безкрайната нощ.

Където мечките бели,

бели остават дори в полунощ.

Тиктака часовник неволно,

брои секундите мрак.

А той се стели свободно,

поглъщайки слънцето пак.

Ден пореден обвит в тъмнина,

минава, отлита и няма следа.

Тътен ответен като тишина,

вибрира до мен и глава ще сведа.

С надежда за ден и малко роса,

като в приказен сън нежна сълза.

Във мен е, усещам студена вълна,

хлад от утро и солена вода.

Притварям очи и бликва деня

и сълзи потичат от светлина.

На обратно ви се струва всичко това?

Но реалност е пак и сива вода.

Лека нощ от мене сега,

започва деня и аз пак ще поспя.

Да търся на ум фотон светлина,

да се сборя с таз северна ширина.

В памет на светлината в хората и дългата нощ.

Започва нов ден.

Ценности

Ценности

Колко ли струва днес любовта?

Жест неприличен или просто вода,

свят объркан протегнал ръка,

към пагубна цел и суета.

Всеки брои разни неща,

сметка си прави нейде в нощта.

Срамно било но гледай сега

всеки сравнява твойта снага.

Гнусно и жалко е всичко това,

но света озлобен е за кофата,

а тя пълна е само с разни неща

миризливи кафяви и обляни в пера.

И кичат се страстно и пъчат гърди,

дори от вътре да ги гори.

Без скрупuли, чувства, дори без лица

и с жестове празни рисуват слънца.

Седя сред говеда гледайки тъпо досущ,

като тях да погледна не мога даже на пук

и пръскат обляни кафяви с пера

седя и се цапам а не знам до кога.

Стъпвам на стол събличам се гол

и крещя на света озверен "това е глагол"!!!

И да гол съм и нямам пера като вас

имам аз друго не лепнещо като мас.

Обичам и чувствам и не броя аз пера

независимо будно показвам следа.

Към нещо човешко а не към Лайна.

Съжалявам простете но затънах в пера!

ПП. "Пера" няма общо с пране, нищо не е прано и мирише на лошо. Само скромната самичка роза мирише до край, а букета огромен превръща се в гной.

2.Януари.2018 12:25ч - южен плаж Варна.

Разходка

Когато затупти тишината

и огъня спре да гори,

там близко навред в синевата,

изгарят наще греховни души.

Всичко бе толкова нежно прекрасно,

мимолетен в живота ни път.

Оставило диря дълбоко, опасно

в сърцата ни жив е мигът.

Оставям морето да спори,

за тишината и за брегът,

и нека рисуват вълните солени,

върху диря дълбока денят.

А нощем тихо и плахо,

ще чувам дъха ти до мен.

Като гларус във жаркото лято,

отеква писък като реквием.

И въпреки новите стъпки, 

и въпреки новия ден.

Сърцето ни тихо мърмори,

напомняйки за онзи чуден момент.

Разказ в стих и картинка с облак див.

Железният

Дни назад живял подред,

момък снажен имал вертолет.

Бил сравнително улегнал,

не срещал той идеала си и за това прибегнал.

Срязал нишката със дните,

която водила го към дедите.

Потеглил в нова строфа,

път житеен с блян за точната посока.

Ала нека аз да спомена,

за момъка, за дните, за брега.

Той бил стабилен като тетрапод,

ял с ухото си компот.

Весел бодър и щастлив,

за враговете му не съвем вежлив.

Марко викали му със охота

и с "крали" отпреде щото знаел го белота.

Ала спирам тука със шегите,

разказвач съм аз, а не трън в очите.

Та живота на човека скромен, силен, волен,

някак в мислите му бе поробен.

Спираше го нещо,

нещо страшно и зловещо.

Зловещото му бе приятел,

по неволя спътник, съзидател.

Ала той, човека с тез реплики описан,

бе преминал таз злина и в стих записал.

Та на него тъй ка'т гледам бе му веч все тая

и живота той си носи убеден в безкрая.

Гледам аз героя си лиричен,

живота му клонеше пак към лаконичен.

'Ма живот, водите в моменти тудни,

после в мигове пробудни.

Как да е, няма да се отклонявам,

но многословен знам ще съм и не преставам.

За героя си определено имам аз да кажа,

мисълта ми в миг пробляснала аз да покажа.

Та живя героя ми от тая моя строфа,

в нещо странно дето мязаше на кофа.

Нещо здраво, тежко и метално,

ковчег на Ной погледнато до сущ фронтално.

И го питах аз веднъж, как той вижда дните,

понеже някак страшно си помислих че е в плитчините.

Повдигна поглед и с усмивка изморена ми отвърна,

тежко си е няма как, но ще се върна.

После се приведе, замълча свенливо,

отвърна поглед благ и продължи вежливо.

- Разказвачо, нямам избор в този час,

срещнах нея там в брега у нас.

Замръзнах, дръзнах, аз едвам и попитах,

но нали ти бе железен, плахо аз заприхах.

а той спокойно просто ми прошепна.

- Мечта ме срещна на връх на юг в безкрая.

Място свързано от всите с рая,

железен бях и нямам страх да си призная,

мечтата моя да приема без нищо да дерзая,

да давам себе си и да стигнем до безкрая.

Стоп, край, не, обърка нещо ей човече,

живота ти във двадесет и първи век май течеше!

Що за ценностна система,

изваяна погубваща се без дилема?

Ала пак тоз скромен глас ми заговори.

- Ти живей където искаш и стига ми мърмори,

на мен сърцето ми обича,

дори и размума в страни да тича.

И ще дам всичко от душа,

за да станат факт моите слова,

а за сантиметър и дори назад,

можем да говорим само в съркофаг.

Гледах, гледах.. мигах.. и мълчах,

думи тежки очевадно някога последвани във крах.

Позволих си и уж случайно промърморих,

ей глупако, преди време пак за теб трових.

А той.. героят ми лиричен,

вигна поглед от сърцето си и пак първичен.

Промълви.. - Знам боли ме и в мига сега

и слагам на всичко аз до тук черта.

Мечта, идеал пред мен сега,

не мога себе си да покося.

Преглъщам и живота си злощастен

и знам с таз топлина ще е изящен.

И знам че риск е някак взет,

но нали в абзаца втори имам вертолет.

Боли да.. боли и гърча се навред,

прививам се от болка броейки дни без чет.

Копнеейки да срещнем длан със длан,

ръцете си навред

и ръце в косите ти да вплета подред,

а после бавно.. бавно.. устните ми да опишат твоите като сладолед..

Да притворим очи.. плавно, бавно, в пирует,

телата ни да опишат силует,

облян във светлина портрет,

а душите ни греховни, с телата във квартет.

Да усещам теб аз силно

и треперя в тоз момент безсилно

и с затворени очи, виждам кожата ти снежна,

настръхнала от усет и извила тяло като прежда.

В съзнанието си ми само, а си все едно до мен,

обичам да, и съм от теб пленен

и викам пак на ум и с гняв от всичко разчленен,

къде си, прокарвам аз ръка в нищото и няма те до мен.

И тъй Железният, описал в третото лице портрет,

не бе железен веч за другите а прото мъж без приоритет.

Но за другите си бе това, не за негова снага,

а той си бе железен повече и от преди,

строен там в брега замислен,

втренчен, търсещ, вярващ, далеч от лекомислен

и аз разказвачът в тоз разказ стихотворен,

оставам замислен от героя си съдбовен.

И желязото взе някак да отеква,

като ехо във тунел да секва.

Ала не бе чалъма във желязото уви,

а в ума, доверието, душата, във човешките съдби.

В памет на изкуствения интелект, бил някога естествен и загубил интелекта си в следствие на цифровизирането на телевизията. Амин.