16.Януари - До връх Мусала и обратно.

Един ден, решихме да отидем до Мусала - речено сторено. Стегнахме раниците, палнахме лунохода и дим да ни няма. Подходихме от към Боровец и право нагоре по ски пътя, който в последствие става на пътека. Времето беше повече от идеално, безветрие, жега и яко пот така както газехме в снега. След тежки празници, ядене и пиене върха до последно ни се струваше имагинерен, но след седем часа път бяхме вече горе. Като по график се качихме със залеза и резултата е на лице.

Слънцето за залязваше в над безоблачната планина и пронизваше следобедния хлад на планината. Върхът под краката ни хвърляше дебелата си сянка в пирамидална форма а небето над нея продължаваше да ни грее с оранжевия си цвят.

Слънцето се снишаваше малко по-малко докато ние се наслаждавахме на него и си почивахме от дългото изкачване. Дишането ни беше учестено въпреки, че вече не катерехме нагоре, просто надморската височина си оказа влиянието. 

Вечерта настъпи и след един изпит аспирин и лека привечерна дрямка сме готови пак за нови подвизи със статив и фото апарат в ръка. Навън беше все така спокойно. Нямаше един облак в небето и вятъра едва полъхваше. Избрах си един отсрещен връх, натиснах копчето и взе че се появи един доста силен метеор, зелено син на цвят. Прониза нощното небе и всички изкрещяха от възторг. След това се оказа, че даже се е и запечатал на моята снимка което ме изпълни с радостно чувство.

Снимките се нижеха една след друга, идеите за тях също. Експериментирахме си и се забавлявахме с малкото светлина която стигаше до нас от небето в тази безлунна нощ.

След като се наспахме, дойде време за новия ден. Слънцето всеки момент трябваше да се появи над хоризонта, а ние седяхме на върха в очакване на първия лъч от него.

Небето и земята си меняха цветовете със всяка изминала минута, минавайки от синьо лилаво до оранжево жълто и бяло. Мъглата в ниското допринасяше за артистичността на пейзажа, който се разкриваше пред нас.

Не след дълго слънцето изгря, и озари всичко около нас. Сякаш пламък  бе запален и всичко почна да се стопля. Полюбувахме се на него още малко и след това започнахме да се оправяме за обратния път надолу. Трябваше да се по график понеже деня не беше особено дълъг. 

Така завършва тази история, оцветена в цветовете на зимна Мусала и Рила.

Усещане за зима, или иначе казано яз. Белмекен през януари.

Язовир Белмекен, едноименния язовир разположен на 1923 метра надморска височина. Дълъг почти 4 километра и широк 1.2 километра в най-широката си част, той е най-големия и най-високо разположения изкуствен водоизточник в източна Рила. 

Ден два след новата година решихме да отскочим до Белмекен да видим как е горе положението. Заходихме от Юндола и хванахме криволичещия път нагоре към язовира. За наше щастия пътя беше почистен от снегорин, което улесни достъпа до него. До язовирната стена не успяхме да стигнем поради непочистения път и еднометрови преспи по него. Лунохода се държеше мъжки но без подкрепата на още един луноход сметнах за неразумно да поря преспи по  метър въпреки наличието на снаражение от лопата и брадва в колата. 

Навън вятъра беше толкова силен на моменти, че пазенето на равновесие си беше цяло изкуство. Температурата беше около -15 поне долу където е почивната база и хотелчетата, горе беше пак някъде там, но вятъра влошаваше нещата. Всичко беше много красиво но не можехме да си отворим очите за дълго срещу вятъра за да видим красотата. Но въпреки това усещането  беше страхотно. Цветовете се преливаха един с друг със залязването на слънцето, жълтото ставаше оранжево, а оранжевото червено. Снега ставаше от бял светло син, а сенките ставаха все дълбоки и резки. 

Поразходихме се около западния край на язовира, полюбувахме се на залеза и дойде време да си ходим. Жалко, че нямаше дебелата ледена покривка върху язовира която се образува от време на време. Но явно не беше толкова студено достатъчно от дълго време за да стане и това. Нищо другия път.