Сутрин на гладно
Сутрин рано симбиоза,
обзема ме тоалетна проза.
Може да съм малко аз циничен,
ама такъв е инстинкта ми първичен.
Кафе с корема за ръка,
правят сутрин чудеса.
Приканват те да си поседнеш,
мислите в главата да погледнеш.
Сънищата ти от вечерта,
да усмислиш и праснеш им черта.
Да си помогнеш сам на себе си дори
като се вслушаш във душата си нали?
Ала въпросът ми остава риторичен,
в тоя стил за мен така типичен.
Логиката с размума хвърчи,
и останал съм пак без очи.
Сляп лишен от сетива,
продължавам в тая тъмнина,
опипвайки скалата и лесът,
крачейки страхливо по ръбът.
Не зная още колко има,
сигурно година и ще мина.
Нали надеждата си е във мен
и помага ден за ден.
Впрочем все тая колко има
пътя е невидим но го има,
и колкото и да е голяма таз скала
аз се моля в слепотата да докосна пак твоята снага.
Да си върна пак очите
да ни станат светли дните.
Да прекрачим тая дупка темна
дето не искам никога повече да я погледна.
