Та така за морето.. мокри крака яко, пръска солено, има водорасли, медузи, после мирише на развалено като умре някоя медуза или риба. Но въпреки всичко.. и солта, и онази горчива жилка, която не ти дава мира и те кара да си потропваш с крак когато си спокоен, е красиво.. искрено, така както малко неща останаха такива в този изкривен свят.
Дори когато знаеш на какво е способно, колко може да те опръска.. и как горчи. Винаги когато видиш тази му страна, игривата, подхвърляща водни маси като мандарини, а вятър като с бръснач откъсва шепи вода от върха на вълната.. стоиш замислен, гледаш и си смирен. То е по-голямо.. не искаш да ти покаже колко може, но знаеш. Кара те да изпитваш уважение, и възхищение към него. Красива вълна а после се сгромолясва с трясък, и след това няма и следа от нея. Колкото и да е била красива няма я, никога няма да я има същата. Идват само други подобни, пак така интересни, но не съвсем. И чак при следващата буря, когато отново почнат да валят вълни, ще видиш пак онази единствена вълна, която пак ще запомниш за секундите, в които я зърнеш.. и пак така до следващата..
