събота, 9 декември 2017 г.

Разказ в стих и картинка с облак див.



Железният


Дни назад живял подред,
момък снажен имал вертолет.
Бил сравнително улегнал,
не срещал той идеала си и за това прибегнал.

Срязал нишката със дните,
която водила го към дедите.
Потеглил в нова строфа,
път житеен с блян за точната посока.

Ала нека аз да спомена,
за момъка, за дните, за брега.
Той бил стабилен като тетрапод,
ял с ухото си компот.

Весел бодър и щастлив,
за враговете му не съвем вежлив.
Марко викали му със охота
и с "крали" отпреде щото знаел го белота.

Ала спирам тука със шегите,
разказвач съм аз, а не трън в очите.
Та живота на човека скромен, силен, волен,
някак в мислите му бе поробен.

Спираше го нещо,
нещо страшно и зловещо.
Зловещото му бе приятел,
по неволя спътник, съзидател.

Ала той, човека с тез реплики описан,
бе преминал таз злина и в стих записал.
Та на него тъй ка'т гледам бе му веч все тая
и живота той си носи убеден в безкрая.

Гледам аз героя си лиричен,
живота му клонеше пак към лаконичен.
'Ма живот, водите в моменти тудни,
после в мигове пробудни.

Как да е, няма да се отклонявам,
но многословен знам ще съм и не преставам.
За героя си определено имам аз да кажа,
мисълта ми в миг пробляснала аз да покажа.

Та живя героя ми от тая моя строфа,
в нещо странно дето мязаше на кофа.
Нещо здраво, тежко и метално,
ковчег на Ной погледнато до сущ фронтално.

И го питах аз веднъж, как той вижда дните,
понеже някак страшно си помислих че е в плитчините.
Повдигна поглед и с усмивка изморена ми отвърна,
тежко си е няма как, но ще се върна.

После се приведе, замълча свенливо,
отвърна поглед благ и продължи вежливо.
- Разказвачо, нямам избор в този час,
срещнах нея там в брега у нас.

Замръзнах, дръзнах, аз едвам и попитах,
но нали ти бе железен, плахо аз заприхах.
а той спокойно просто ми прошепна.
- Мечта ме срещна на връх на юг в безкрая.

Място свързано от всите с рая,
железен бях и нямам страх да си призная,
мечтата моя да приема без нищо да дерзая,
да давам себе си и да стигнем до безкрая.

Стоп, край, не, обърка нещо ей човече,
живота ти във двадесет и първи век май течеше!
Що за ценностна система,
изваяна погубваща се без дилема?

Ала пак тоз скромен глас ми заговори.
- Ти живей където искаш и стига ми мърмори,
на мен сърцето ми обича,
дори и размума в страни да тича.

И ще дам всичко от душа,
за да станат факт моите слова,
а за сантиметър и дори назад,
можем да говорим само в съркофаг.

Гледах, гледах.. мигах.. и мълчах,
думи тежки очевадно някога последвани във крах.
Позволих си и уж случайно промърморих,
ей глупако, преди време пак за теб трових.

А той.. героят ми лиричен,
вигна поглед от сърцето си и пак първичен.
Промълви.. - Знам боли ме и в мига сега
и слагам на всичко аз до тук черта.

Мечта, идеал пред мен сега,
не мога себе си да покося.
Преглъщам и живота си злощастен
и знам с таз топлина ще е изящен.

И знам че риск е някак взет,
но нали в абзаца втори имам вертолет.
Боли да.. боли и гърча се навред,
прививам се от болка броейки дни без чет.

Копнеейки да срещнем длан със длан,
ръцете си навред
и ръце в косите ти да вплета подред,
а после бавно.. бавно.. устните ми да опишат твоите като сладолед..

Да притворим очи.. плавно, бавно, в пирует,
телата ни да опишат силует,
облян във светлина портрет,
а душите ни греховни, с телата във квартет.

Да усещам теб аз силно
и треперя в тоз момент безсилно
и с затворени очи, виждам кожата ти снежна,
настръхнала от усет и извила тяло като прежда.

В съзнанието си ми само, а си все едно до мен,
обичам да, и съм от теб пленен
и викам пак на ум и с гняв от всичко разчленен,
къде си, прокарвам аз ръка в нищото и няма те до мен.

И тъй Железният, описал в третото лице портрет,
не бе железен веч за другите а прото мъж без приоритет.
Но за другите си бе това, не за негова снага,
а той си бе железен повече и от преди,

строен там в брега замислен,
втренчен, търсещ, вярващ, далеч от лекомислен
и аз разказвачът в тоз разказ стихотворен,
оставам замислен от героя си съдбовен.

И желязото взе някак да отеква,
като ехо във тунел да секва.
Ала не бе чалъма във желязото уви,
а в ума, доверието, душата, във човешките съдби.

В памет на изкуствения интелект, бил някога естествен и загубил интелекта си в следствие на цифровизирането на телевизията. Амин.