Залез, пак оранжев, ама малко и червен. Водата беше като огледало. Единствените вълни в морето бяха вълните, които кораба прави.. Вятъра беше попътен и дори и шум в ушите липсваше. Засърбяха ме пръстите и натиснах черното копче няколко пъти. После пък изведнъж озари ме някаква мърда мисъл и седнах и написах някой друг ред в рима там отзаде до комина :)
И това черното на долната снимка под слънцето не е изгорял пиксел а лодка.
По действителен случай
Дете с душа свободна там,
седеше на зеления диван.
Мечтаейки за изследовател,
четейки великия писател.
В миг съдбовен,
за света виновен.
Избра детето свободата,
без да знае за словата.
Цел далечна си постави,
без нищо да му се понрави.
Живееше живота за мига
и се взираше в зида.
Зид висок и непреодолим,
на пръв поглед заобиколим.
Живота си течеше на майтап,
целта седеше във долап.
След известно време то разбра,
че зида е веч зад негова снага.
Сега света му беше безграничен
със залез винаги отлиечен.
Поспря за миг детето
и се взря в небето.
Беше бледо жълто пепеляво
и оранжаво във ляво.
Без да иска бе прескочило стената,
в миг усети на живота сетивата.
Детето беше вече мъж,
с поглед благ на длъж.
Обърна се мъжа назад в мъглата,
с поглед влажен той съзря стената.
Беше десет пъти по висока от преди
но личаха детските следи.
Сърцето мъжко зашепти,
сега мъж си ти нали?
И душата свита осъзна,
че път обратен няма веднага.
Живота с бясна скорост си летеше
и напреде само той вървеше.
Ирония и избор риторичен,
а може би инстинкт първичен.
Очите гледат все напред,
но душата не е в тоя ред.
Чувство за самосъхранение,
сърцето има пак видение.
С лъвски скоци все напред,
живота мачка ни подред.
На тва му викам аз прозрение,
па макар и рано да е за учение.
За хората, които са забравили, че някога са били деца.
