Просто ей така..

Смешна доза в изречение,
пак обзема ме прозрение.
Изпадам нещо май в забвение,
обречен аз на тихо бдение.

В топла тъмнина деня минава,
към ада тя се приближава.
Езици огнени край мен кръжат,
като дяволи със мен дружат.

Изпитвам капка самосъхранение,
с душа се боря без съмнение.
Частица свята искри в тъмнината,
тя е моя спомен за зората.

Въоръжен до лакти аз препускам,
без моята обител да напускам.
Пътник съм във времето безмерно,
с чувство, че съм нещо непотребно.

Изпитания за чудо и за слава,
бликат от усти дяволски кат лава
и дни изпълнени със изненада,
дават на съществата темни те наслада.

Гасне прашинката последна,
а в тоз живот отчаян е така потребна...
Всичко става машинално,
перманентно, безформено, банално.

В свят на завист само пилци оцеляват
ценности не се поставят,
главите прости в пясъка заравят,
тела без мозък оцеляват.