San Juan de Ulúa - Veracruz

 Построена през XVI век от испански колонисти крепостта Сан Хуан де Улуа, крепостта е служила дълго време на испанските  мореплаватели. Била важна точка и давала укритие на корабите им. Няколко пъти през вековете е била превземана и атакувана. Използвана като крепост до независимостта на Мексико, след това крепостта е превърната в затвор от тогавашните управници. Затвора е бил най-строго охранявания и изпълнявал присъдите на най-тежко наказаните затворници. Построен на остров той е бил отцепен от сушата от вода, условията в него са били на ръба на оцеляването. В килия е имало по 100 затворника, които не са разполагали нито със легла нито със санитарни възли. Из целия затвор върлували плъхове, хлебарки, холера, туберколоза и други болести. Бил използван за затвор почти до края на ХХ век. След това е взето решение да се превърне в музей. За почистването му е използвана над 500 кг, сяра, дезинфекциран няколко пъти с хлор. В днешни времена е развлечение за туристи.. пазещо спомена за черните времена от живота на крепостта затвор, и затворниците излежавали присъдите си в него.

Половин минута на червено.

Залез в черно бяло
май си спомням нещо вяло.
Отдавна случило се бе това,
ала проумях го чак сега.

Вися между минало и настояще
нейде във вакума студен
духат във времето стоящ е
чакайки отново слънчев ден.

Паля следваща цигара
минавайки покрай наща стара гара.
Ала времето тече без мен
нещо чувствам се пленен.

Хвърлям фаса почити спокоен,
мъчейки се да забравя тоя спомен.
Светофара от червен премигва във зелен,
вкарвам първа и потеглям променен.

Просто ей така..

Смешна доза в изречение,
пак обзема ме прозрение.
Изпадам нещо май в забвение,
обречен аз на тихо бдение.

В топла тъмнина деня минава,
към ада тя се приближава.
Езици огнени край мен кръжат,
като дяволи със мен дружат.

Изпитвам капка самосъхранение,
с душа се боря без съмнение.
Частица свята искри в тъмнината,
тя е моя спомен за зората.

Въоръжен до лакти аз препускам,
без моята обител да напускам.
Пътник съм във времето безмерно,
с чувство, че съм нещо непотребно.

Изпитания за чудо и за слава,
бликат от усти дяволски кат лава
и дни изпълнени със изненада,
дават на съществата темни те наслада.

Гасне прашинката последна,
а в тоз живот отчаян е така потребна...
Всичко става машинално,
перманентно, безформено, банално.

В свят на завист само пилци оцеляват
ценности не се поставят,
главите прости в пясъка заравят,
тела без мозък оцеляват.