Посоки

Посоки

Там нейде на север,

далече в безкрайната нощ.

Където мечките бели,

бели остават дори в полунощ.

Тиктака часовник неволно,

брои секундите мрак.

А той се стели свободно,

поглъщайки слънцето пак.

Ден пореден обвит в тъмнина,

минава, отлита и няма следа.

Тътен ответен като тишина,

вибрира до мен и глава ще сведа.

С надежда за ден и малко роса,

като в приказен сън нежна сълза.

Във мен е, усещам студена вълна,

хлад от утро и солена вода.

Притварям очи и бликва деня

и сълзи потичат от светлина.

На обратно ви се струва всичко това?

Но реалност е пак и сива вода.

Лека нощ от мене сега,

започва деня и аз пак ще поспя.

Да търся на ум фотон светлина,

да се сборя с таз северна ширина.

В памет на светлината в хората и дългата нощ.

Започва нов ден.

Ценности

Ценности

Колко ли струва днес любовта?

Жест неприличен или просто вода,

свят объркан протегнал ръка,

към пагубна цел и суета.

Всеки брои разни неща,

сметка си прави нейде в нощта.

Срамно било но гледай сега

всеки сравнява твойта снага.

Гнусно и жалко е всичко това,

но света озлобен е за кофата,

а тя пълна е само с разни неща

миризливи кафяви и обляни в пера.

И кичат се страстно и пъчат гърди,

дори от вътре да ги гори.

Без скрупuли, чувства, дори без лица

и с жестове празни рисуват слънца.

Седя сред говеда гледайки тъпо досущ,

като тях да погледна не мога даже на пук

и пръскат обляни кафяви с пера

седя и се цапам а не знам до кога.

Стъпвам на стол събличам се гол

и крещя на света озверен "това е глагол"!!!

И да гол съм и нямам пера като вас

имам аз друго не лепнещо като мас.

Обичам и чувствам и не броя аз пера

независимо будно показвам следа.

Към нещо човешко а не към Лайна.

Съжалявам простете но затънах в пера!

ПП. "Пера" няма общо с пране, нищо не е прано и мирише на лошо. Само скромната самичка роза мирише до край, а букета огромен превръща се в гной.

2.Януари.2018 12:25ч - южен плаж Варна.

Разходка

Когато затупти тишината

и огъня спре да гори,

там близко навред в синевата,

изгарят наще греховни души.

Всичко бе толкова нежно прекрасно,

мимолетен в живота ни път.

Оставило диря дълбоко, опасно

в сърцата ни жив е мигът.

Оставям морето да спори,

за тишината и за брегът,

и нека рисуват вълните солени,

върху диря дълбока денят.

А нощем тихо и плахо,

ще чувам дъха ти до мен.

Като гларус във жаркото лято,

отеква писък като реквием.

И въпреки новите стъпки, 

и въпреки новия ден.

Сърцето ни тихо мърмори,

напомняйки за онзи чуден момент.