Разходка
Когато затупти тишината
и огъня спре да гори,
там близко навред в синевата,
изгарят наще греховни души.
Всичко бе толкова нежно прекрасно,
мимолетен в живота ни път.
Оставило диря дълбоко, опасно
в сърцата ни жив е мигът.
Оставям морето да спори,
за тишината и за брегът,
и нека рисуват вълните солени,
върху диря дълбока денят.
А нощем тихо и плахо,
ще чувам дъха ти до мен.
Като гларус във жаркото лято,
отеква писък като реквием.
И въпреки новите стъпки,
и въпреки новия ден.
Сърцето ни тихо мърмори,
напомняйки за онзи чуден момент.
Няма коментари:
Публикуване на коментар