Посоки
Там нейде на север,
далече в безкрайната нощ.
Където мечките бели,
бели остават дори в полунощ.
Тиктака часовник неволно,
брои секундите мрак.
А той се стели свободно,
поглъщайки слънцето пак.
Ден пореден обвит в тъмнина,
минава, отлита и няма следа.
Тътен ответен като тишина,
вибрира до мен и глава ще сведа.
С надежда за ден и малко роса,
като в приказен сън нежна сълза.
Във мен е, усещам студена вълна,
хлад от утро и солена вода.
Притварям очи и бликва деня
и сълзи потичат от светлина.
На обратно ви се струва всичко това?
Но реалност е пак и сива вода.
Лека нощ от мене сега,
започва деня и аз пак ще поспя.
Да търся на ум фотон светлина,
да се сборя с таз северна ширина.
В памет на светлината в хората и дългата нощ.
Започва нов ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар