Последна спирка преди Индия - устието на р.Камчия

Обръщение към всички селяни, селяндури, тъпанари, идиоти, дебили, изроди, нещастници, комплексари, мизерници, киртаци, гьотферени, цигани, мангали, граждани (макар и само по лична карта) и за всички останали недодялани и жалки същества.

Поданици,  на тази наша така обичана държава България, моля ви, от все сърце, не изхвърляйте боклуците си на различните места от обозначените за това места. А те са именно както следва - контейнера за боклук на улицата на която живеете, торбичката, която носите когато ходите на пикник и след това събирате в нея отпадъците си и след което я хвърляте отново в контейнера на вашата улица или друг такъв удобен за вас по пътя, който минавате.

На същия този плаж лятото си препичате пъпчивите гъзове и не ви е грижа за това, че някой друг ви е изчистил боклука, който ви е мързяло да поносите 10мин до най-близкия казан. 

Тук не е Индия, и надявам се никога да не става. Но с този размах на човешка простотия и нехайство дори бихме ги задминали. 

Наслаждавайте се на природата, дори и на малкото незастроено останало от нея и я пазете така както сте я заварили, защото тя е вашата майка и един ден всички ние ще плащаме прескъпо за това, че една дузина необразовани, тъпи селяни ги е мързяло да си хвърлят боклука в коша!!!

Една неделна разходка между побити камъни и Белослав.

Ферибота си върви, а ние гледаме на запад.

Побити камъни

Индустриално ми е! - Варна запад.

Светлина

В тунел объркан,

без посока изтъркан,

от тъмнина превзет,

аз седя там най-отпред.

Чакайки в тунела,

да проблесне песъчинка смела.

В миг усещам странно чуство,

пак на дявола е густо.

В тъмна сфера аз седя,

без посока и следа.

Като черна дупка в безтегловност,

в нищото седя без бодрост.

Дяволе, проклет бъди

и свещта ми ти върни.

Да озари живота ми пред мен

и да пребъда в този страшен ден.

Прости ми Боже моя грях,

че потъпках всичко аз без страх,

че свещта си изгасих

и че някой нараних.

Прости ми в този миг съдбовен,

па макар да съм виновен.

Не мога аз без светлина

в тази тъмна долина.

В тъмното живота спира,

всичко в мене все замира.

Без дъх оставам и без сила,

а в гърдите ми със болка дива.

Светлина изгрей във мен отново ти

и живота с мене сподели.

Проникни в мен през тонове олово

и свии до мен гнездо орлово.

Седейки в пълна слепота,

аз ще чакам твоята зора

и без капка колебание

аз ще чакам твоето послание.

Изгрей ти слънце в тоя ден,

надвии нощта надвиснала над мен.

Стопли сърцето ти във мен

и бъди със мен до моя сетен ден.

Залезът, лодката в безкрая и стихотворението накрая.

Залез, пак оранжев, ама малко и червен. Водата беше като огледало. Единствените вълни в морето  бяха вълните, които кораба прави.. Вятъра беше попътен и дори и шум в ушите липсваше. Засърбяха ме пръстите и натиснах черното копче няколко пъти. После пък изведнъж озари ме някаква мърда мисъл и седнах и написах някой друг ред в рима там отзаде до комина :)

И това черното на долната снимка под слънцето не е изгорял пиксел а лодка.

По действителен случай

Дете с душа свободна там,

седеше на зеления диван.

Мечтаейки за изследовател,

четейки великия писател.

В миг съдбовен,

за света виновен.

Избра детето свободата,

без да знае за словата.

Цел далечна си постави,

без нищо да му се понрави.

Живееше живота за мига

и се взираше в зида.

Зид висок и непреодолим,

на пръв поглед заобиколим.

Живота си течеше на майтап,

целта седеше във долап.

След известно време то разбра,

че зида е веч зад негова снага.

Сега света му беше безграничен

със залез винаги отлиечен.

Поспря за миг детето

и се взря в небето.

Беше бледо жълто пепеляво

и оранжаво във ляво.

Без да иска бе прескочило стената,

в миг усети на живота сетивата.

Детето беше вече мъж,

с поглед благ на длъж.

Обърна се мъжа назад в мъглата,

с поглед влажен той съзря стената.

Беше десет пъти по висока от преди

но личаха детските следи.

Сърцето мъжко зашепти,

сега мъж си ти нали?

И душата свита осъзна,

че път обратен няма веднага.

Живота с бясна скорост си летеше

и напреде само той вървеше.

Ирония и избор риторичен,

а може би инстинкт първичен.

Очите гледат все напред,

но душата не е в тоя ред.

Чувство за самосъхранение,

сърцето има пак видение.

С лъвски скоци все напред,

живота мачка ни подред.

На тва му викам аз прозрение,

па макар и рано да е за учение.

За хората, които са забравили, че някога са били деца.

На път без пътеводна светлина и едно стихотворение в "бързината".

Там където времето е спряло и минутата равна е на две. Там където чуваш мислите, които никога не си искал да чуеш и разсъжденията си до, които никога не си искал да стигаш.

Петрохан

На склон горист

потрепна лист,

в шубрака нещо се разтресе

топола изпръщя и се понесе.

Шест секунди тя летя

и земята с ужас връхлетя.

Тътен страшен се разнесе,

сред върхушки прах понесе.

Зад дънер като пантеон,

подаде се понпон!

Дете със шапка зимна,

посред лято ми намигна!

Това беше Петрохан,

дете силно кат вулкан.

Прескочи дънера и се изпусна,

нарами го и във галоп препусна.

Петрохан бе силен и безсмъртен,

от Крали Марко по-одървен!

Бил се беше с Батман той преди,

с Кличко - и него победи!

На капитан Планета

в гъза тури му комета,

а на Супермен

му каза - не ве мен!

И пръсна му фасона

щото беше басиму галфона!

През една люта зима,

той дунава премина.

Гол до кръста го изплува,

с лакти лед разбива,

докато румънско взе да чува.

Карпатите той стигна.

Ала мечка на пътя му намигна.

Без окото му да мигне,

изрева и хукна със глава към нея,

Като комета в апогея.

Мечката от страх припръцна,

гъзеца стисна и прихлъцна.

С петрохана си петрохански,

Петрохан направи й петроханчета.

Силен беше Петрохан,

порасна висок до таван.

Канара подвижна, 

като планина се вижда.

Безстрашен беше Петрохан,

но той не беше сам.

Душата му не бе беше празна

а със веселие заразна.

Весел беше ала сиромах,

трудно той глада си бе засищал.

Пари му трябваха да оцелее,

винце в чашка да налее.

Казаха му за една керия,

давали пари в кесия!

Без да мисли много той прие

и замина в странство да бере,

пари от водна шир да сабере.

В началото му беше лесно,

макар и сам в сърцето му чудесно

приятелите топло му държаха,

в трудните моменти го крепяха.

Дните си минаваха еднакви,

месеците се редяха безконтактни.

Времето за него беше спряло,

ала за света напред вървяло.

След готина в странство нещо в него трепна,

дявола в главата му и отекна.

Петрохан се поразбуди и разбра,

че с толкова самота живота секва.

Ала дявола бе дявол, предложи му блаженство,

пари, злато, замъци, дворци,

наи-скъпите коли!

Условията дяволски бяха коварни,

петте години следващи да са на море все равни!

Позамисли се Петрохан

и си каза кво пък, нали е на тепсия,

ше устискам а пък после ще го мия.

Минаха готини пет

Петрохан се върна със късмет.

Обещаното си той прибра,

окъпа се със злато и пара.

После дявола през рамо му намигна,

изпари се и изригна.

Петрохан обзет от смут,

непознато чуство той усети.

Страх стомаха му обърна

и сърцето му като заек тръгна.

Паника обземаше умът му,

студена пот промиваше гъзът му.

Навън беше лято

ала него го втриса непознато.

Стана Петрохан безсилен,

малък, свит и безобиден.

Бе останал абсолютно сам,

във пари облян.

Дори и дявола предаде го без срам!

Потърси приятелите си ала напразно,

не го познаха те очевадно.

За пет години беше променен,

вече бе човек пленен.

Душата му продадена във плен,

сърцето му поробено до ден.

Ден във който той ще си замине,

без риск живот да е живял,

без очи свят да е видял.

В памет на всички продадени души.

На път без пътеводна светлина.

Невидими са пътищата морски

Залез по тайландски.

Да усетиш вълните.

Някъде покрай източна Австралия, залезат наближаваше, а навън духашемалко силничко. Първо идеята беше да потренирам малко на открито, но плана се поизмени. Излязох отвън и вятъра ме блъсна заедно със чудните цветове на залеза и водата която вятъра вдигаше от вълните.

Слязох да съм по-близо до събитията и зачаках да дойде някоя вълна да ми се усмихне, идваха и си отиваха, пръскаха и шуптяха, водата се пенеше като миди на тенекия :) Морски пръски ми влизаха в устата и ми засоли на носа. Тази долната снимка тамън се чесах по носа и дойде една вълна и снимах без да гледам. После като я качих видях, че във вълната е имало два делфина един до друг..

Установих, че най-друдно за заснемане е цвета на водата.. така наречената безцветна вода придобиваше всевъзможни отенъци от светло синьо през зелено до жълто и оранжево и всичко това за части от секундата докато вълната се вдига, гребенът и изтъняваше и слънчевите лъчи пробиваха през водата и излизаха от другата страна на вълната.

Поснимах поснимах, понастръхнаха ми шошоните и реших, че е най-разумно след като слънцето се скри да ида на завет.

Австралийски улици - или как хората не живеят в България и кое е общото между парите и попарата.

China bar 24-7

China town

Пиши LOL и да си ходим

NO BOOKS или живота през новия век

Пари попара правят с пара.


К'во са братко туй парите?
Правят те по-лесни дните.
Ала тука работата става на кантар,
поради финикииския писар.

Световна мярка за богатство,
ала на кой му пука че не са във братство.
Стойност ДДС е начислена,
от човешко чувство обезличена.

Валутна двойка и душа,
баба Рада и луна!
Само цифри има тука,
за световна несполука.

И говори за икономически разтеж,
първолак с копнеж,
ала не знае какво е таралеж.
В главата му са все парички,
да колекционира то хартишки.

Духовно бил занимарен,
днешния човек пленен.
Обвързан с тая фикс идея
пари да капят все от полилея.

Живота днеска изкривен,
с пари обвързан всеки ден.
Пари за въздух и вода,
пари за малко свобода.

Пари за приключение,
или погребално бдение.
Пари за раждане и кръщене,
даже и за гладко клецане.

Пари ти трябват всеки миг
ала ти с живота не си квит.
Живот със мярка грам харитя за минута,
живот от който не ти пука.

Тука стигам до дилема
и задълбочи ми се проблема.
Парите аз за миг отказах
ала странно чувство забелязах.

Глад прониза ми корема,
щото хляба бил като тотема.
Струвал левче и половина,
дръж са како ш'са спомина!

Прекърших се под тоя глад просташки,
жълтици да събирам аз във чашки.
Пари за хляб и мляко все да има
пари за пролет, лято, есен, зима.

Ха сега наздраве с тоз паричен повод
па макар и малко тъп да е моя довод.
Щото само с фиксинга на БНБ
най-много някой да те преебе.

В памет на министерството на финансите и образованието.

Австралиско зимно утро, съчетано с морски бриз.

Входа на залива преди Мелбърн, Австралия

Преди залива

Полъх

Небето тихичко се смее

вълни се плискат и се кискат

слънцето на хоризонта там добре е

сянка дълга хвърля във водата. 

Нов ден явява се на хоризонта

с рутина облят препуска с впряг

ала нещо във небето блесна

слънцето закри и по носа ме плесна.

Стъклена бутилка в здрача 

падна и започна да подскача.

Лист хартия аз съзрях в него

и помислих кво ли е написано на него.

Излезе листа от шише дълбоко

като парцал го проснах на широко.

Отпадък викам ще е това

съзирайки калните петна.

После в крайчеца го дръпнах

и писмото проговори

ти моряко - аз притръпнах,

после като чух въздъхнах.

Полъх хладен ме застигна

стоях втрещен аз без да мигна.

Изстина нещичко във мен

в миг се влачех по корем.

Мъка ми обля душата

от проблема на земята.

На север бил пленен чебаклен*,

вид отдавна застрашен. 

Пращаха ми туй писмо на мен

ала късно беше вече

бях далеч от севера ве мен

южняк в главата ми бучеше.

Съдба му казах на момчето

че не мога да помогна аз тогаз

бях пленен в морето

и седях си кротко в алкатраз.

*Чебаклен е смесица между чебурашка и чубака, древен бог на прадедите на Дарт Вейдар, покровител на хората пишещи кур на обществени места. Има способност да се появява на няколко места едновременно, когато започва да говори хората умират от спазми в дишането породени от непринуден смях и невъзможност за спиране на смеха. В древността са го убивали по особено жесток начин като са рязали ноктите му на краката докато не умре от рязане на нокти. Към днешни дни са останали само два и половина Чебаклени, мъжки, женски и един на половина одрязан от рязане на нокти на крака спасен през 98 век преди христа от Корохой. За повече информация апропо Чебаклен и Корохой, моля свържеше се с автора на блога.

"Русалка" - морско писана поема, леко наводнена :)

Време мина се не мина

дете се пръкна посред зима,

Янко кръстиха го те

че голям да порасте.

Расал Янко баш юнака

ял банани без да ака

туй на него му се отразило

неговата визия променило.

Таран тиган се явило

като отраснал сърцето му се свило

срам голям го гонел там,

че носел между краката си тиган,

тиган топъл и голям

тиган като таран.

Пораснал Янко и се окопитил,

разбрал тигана с кво го бил наситил.

Научи се със него да борави

без да гледа кой се нрави.

Почна първо да подбира

ала взе да мастурбира.

Гозба сочна да намира

реши и почна да се взира.

Гозбите в опашка се редяха

за тиган ревяха!

Янко дойде му акъла

почна да си дири той факмъла,

факмъли бол, валки топли,

редяха се на янковите вопли.

Ала янко търсеше русалка

нежна снежна и с близалка,

сладка като мелба

впита в делва.

Но Янко търсеше и още нещо

то не беше вещо ни горещо,

беше нещо безпредметно

и безсилуетно.

Янко търсеше любов

и на всичко бе готов,

ала трудна беше таз задача

пък идваше и здрача.

Почеса си тигана,

после боздугана

и накрая за ухото той се хвана.

Вече грееха звездите

и ракията му дърпаше юздите,

блее янко към тавана

и си вика коя мома да фана.

Едната едрогърда,

другата не мърда,

пък оная третата е дрънда.

Плискаше морето до колене

и дълбоко стана със топене,

Янко беше обезнадежден

ала мисъл блясна в тоя ден.

Беше вече изтрезнял

и небосвода с слънце се налял,

русалка скочи от водата

викна Янко аз съм ти момата!

Янко в миг се ококори

и стомаха му закаркори,

усети любовта в петите

и на русалката косите.

Тя бе стройна руса и солена,

океанска самодива непленена.

Превзе му тя сърцето

и се спусна пак в морето.

След време Янко се събуди

и тигана си подбуди.

Потърка голата си тиква

и душицата му кипна.

История мътна и неверна

ала Янко в нея там напредна,

живота му на половина мина,

русалката в него си замина.

Сърцето му имагинерно,

оказа се неверно

и на русалката изневери.

Той с тиганче се сдоби!

"Това се случи на морския бряг... "

Бучи пясъка в очите,

вятър пак набива ми юздите,

търкам пясъка досаден, 

той пък станал толкоз гаден. 

В стройна форма подреден, 

две следи седят от мен. 

Две следи една до друга 

като коловоз на гара друга, 

гара непозната и далечна, 

гара в мене вечна. 

Гара странна и без разписание, 

гара пълна със страдание. 

Изчезна гарата в далечината, 

и изгуби се в гората. 

Гора-вода, вода-море. 

Ала идва бряг отсрещен

бряг спасителен известен.

Виждам този чуден бряг

но си служа със коняк,

с коняк, лимон и малко сода

за мехлем против солена во'да. 

Дръж се бряг, 

че идвам пак. 

Да стъпя на земя корава

и да помириша росната морава.

Обичам всичко в тебе бряг

ала бягам на инат, 

инат голям и пропилян

но с идея той облян.

Идея на идеот, не на патриот, 

но няма т'ва сега значение

щото тука свърва мойто изречение.